Моят разказ за гей прайд 2008

Мотивацията

За прайда на 28 юни 2008 г. чух около две седмици по-рано.

Първоначално това почти не ме интересуваше. В ежедневието си общо взето не се чувствам дискриминиран или заплашван на основата на това че съм гей. Макар да смятам, че разбирам философията зад такова събитие, и макар да мога да обясня тази философия, в случая не усещах в себе си импулс и мотивация да участвам в него.

Има иначе редица (така наречени „дребни“) неща, които всъщност са свързани с неудобство и притеснение, но изглежда повече или по-малко съм се научил да живея с тях, без да се усещам притиснат.
Макар в същото време да смятам, че не е справедливо и да правя опити да ги променям.

Повечето хетеросексуални са толкова естествено свикнали с тях, че дори не би им хрумнало, че то може да е източник на напрежение.

В обикновените ежедневни разговори, в които човек споделя с колеги нещо за уикенда си да кажем, и колежката разказва как със съпруга си са били на хижа, аз не мога свободно да разкажа как с приятеля ми сме били на море и някоя весела случка – налага се внимателно да подбирам какво казвам, за да остане само „безопасен“ материал.
Или че за фон на екрана на компютъра си един колега може да сложи снимка на жена си и детето си; а аз не мога да сложа снимка на моя приятел.

Или че когато съм сред роднини по някакъв повод и някой ме подпита „няма ли вече да се женя“ и да ги запозная с гаджето си, трябва да обръщам всичко на майтап, да манипулирам разговора и да го измествам към „безопасни“ теми. Вместо просто наистина да ги запозная с гаджето си.
Да не говорим, че на практика с приятеля ми не можем да си позволим да се държим за ръце, без да се притесняваме. При това не става въпрос за някакво „парадиране“, а за обикновен и съкровен, общочовешки чувствен порив, на който ежедневно се поддават безброй хетеросексуални двойки, без някой да го нарича „парадиране на хетеросексуализъм“.
Могат още много неща да се изброят.

Но наистина, в рамките на ежедневието си съм свикнал повече или по-малко да живея с това, без да се чувствам тревожен и притиснат. Освен това премахването на тези прегради е донякъде и въпрос на лична преценка и развитие. В живота ми има достатъчно готини хора, с които в различна степен ограниченията са свалени и като цяло се усещам приеман, разбиран и ценѐн.

Когато Боян Станков-Расате цъфна в медиите с приказките си, отново не се развълнувах кой знае колко. За мен той беше поредният, който използва дадена ситуация, за да трупа точки за популярност.

След това обаче нещата започнаха да стават гнусни и все по-гнусни.

В присъствието на хора като Станков, медиите се оказаха неспособни да отделят житото от плявата. В потока от информация бяха хвърляни насъсквания към насилие, лъжливо „обосновани“ твърдения и откровени глупости. Водещите на предавания обикновено не ги улавяха, не поставяха под въпрос истинността им, не забелязваха противозаконността им. Призивите и твърденията увисваха и се трупаха в пространството. Повечето водещи изобщо не поканиха специалист за опонент. Други поканиха такива, но оставиха мнението на специалиста да бъде надвикано от кресльото. И дори когато се оказваше, че Станков е излъгал за нещо, то минаваше някак встрани. Например излъга, че има подкрепата на Организацията на евреите в България „Шалом“; от „Шалом“ после опровергаха твърдението му. Излъга, че има подкрепата на Боян Биолчев; след това разбрах, че Биолчев всъщност само е обещал да прочете документа, а не го е подписал. За колко още неща Станков е лъгал, а е залагал на хъса и силния си глас, на здравия псевдоразум, на усилвателите, за да му повярват? Колко умело и безнаказано Станков се възползва от реториката „ти го оцапай, па той после нека се чисти!“.
Един след друг неадекватно се намесиха и Българската православна църква, и мюфтийството, депутат призова към насилие, а премиерът се изказа че „бил толерантен, но не одобрявал парада“.

Явно БПЦ се чувстваше задължена да изрази позиция за гей прайда и хомосексуалността. Но БПЦ явно нямаше нищо против Станков да я използва като морално оправдание за насилие и нетолерантност към различния ближен. Иначе защо, виждайки накъде отиват нещата, БПЦ така и не намери за нужно да призове към ненасилие и да се разграничи от ксенофобите? Ето този пропуск е свидетелство за крайната неадекватност на негово светейшество и съветниците му към живия живот.

Ако наистина беше „толерантен“ и уважаваше гражданските ми права, моят премиер не може да има морал, по който да „не одобрява“ мое законно гражданско право. Излиза че моят премиер дори симпатизира на Расате по реторика – с вътрешно противоречиви изказвания, но иначе звучащи „приемливо“ за нетренираното ухо.

От всичката помия, която се изля, постепенно набирах все повече тревожност и напрежение. Онова спокойствие, което свестните ми близки хора и светът на ежедневието ми даваха, биваше заливано с безпочвени лъжи, комплексарска и използваческа агресия. Бях наричан „неморален“, „педофил“, „малоумник“, че целта ми била да си показвам греха(?!), да съблазнявам и какво ли не, заплашваха обичта ми с криминализиране.

Защо?
Беше ли предявено официално и доказано някакво обвинение срещу мен?

Не!

И никой не ме защити:

• Нито един отговорен държавен орган не се самосезира за нарушенията на закона в ефир;
• Държавни хора участваха в нарушенията – например депутатът Митко Димитров („Атака“) призова към насилие.
• Нито един политик не опонира на постановките, лъжите и нарушенията;
• Работещите в медиите бяха неспособни да направят разбор на посланията, да отсеят лъжите; превърнаха се в рупори на хора като Станков.
• Думата почти не бе давана на експерти (социолози, културолози, психолози, сексолози). А където бе давана, тя потъваше под крясъците на хора като Станков.
• Верските институции пасивно се оставиха да бъдат използвани като поддръжници на насилието и нетолерантността.

Какво ми остана?!
На всички лъжи и необосновани нападки можех да отговоря само със себе си.

Защото, когато някой Станков ми посегне от омраза, а утре поиска да криминализира обичта ми, а после да ме прати официално в газова камера, откъде мога да съм спокоен, че глупостта му ще загуби, а общественият разум ще ме защити?

Ако не беше се изляла тази гнус отгоре ми, ако не бях видял безсилието и пасивността на държава, политици и медии, аз сигурно нямаше да усещам нужда да отида на прайда.
Вместо това ми бяха навряни в очите и сърцето всички възможни причини да бъда там.
И единствената да не ида остана Страхът.

А на страха аз нямах намерение да се дам лесно.

Ето я моята мотивация на парада и прайда:
Аз не съм нито по-добър, нито по-лош от вас.
Опитвате се да ме принизите заради сексуалната ми ориентация, но аз имам своята гордост, която е и ваша, която е наша общочовешка гордост – от това че съм човек, имам правата си и държа на тях. Тук съм!

Събирането

След като установих, че имам причини да ида на парада, замислих се от какво точно се страхувам.

Първият ми страх беше да не попадна в едър план на някой клип или фотография и да цъфна в медиите на прекалено видно място, понеже има достатъчно хора, които не желая да знаят че съм хомосексуален – по различни причини.

Вторият ми страх беше от физическа атака. Аз не умея да се защитавам добре физически, но този риск бях по-склонен да поема. С това не се правя на герой, напротив. Понеже ясно осъзнавам че е тъпо и неразумно. Но тая неразумност отстъпваше по значение пред натрупаната ми емоционална аргументация.

При всичко това някакси се надявах майка ми да не се опита да говори с мен за парада, понеже това можеше само да ни изнерви и двамата. Все пак тя ми се обади предния ден – „нали няма да ходиш на онова сборище(!)“ – и ми каза, че в родния ми град се носят слухове какви ужасни неща организират ксенофобите срещу прайда. Тя ги нарече всъщност „изроди“. Опитах се да я успокоя, макар да не казах „няма да ида“.

И така, постепенно с усилването на аргументацията ми, започна и борбата със страха. В мен тя не спря до последно. Всъщност така и нямаше момент, за който да мога да кажа, че „реших и тръгнах“.

Вместо това до последно стоях вкъщи, изкъпах се, облякох се.
Тръгнах само защото ако не бях тръгнал в съответния момент, щях да загубя възможността да участвам.
Оттам изборът „дали да участвам“ щеше да се реши автоматично в полза на страха.
Този ракурс ми даде смелост да стигна до НДК.

Там, близо до билетния център, видях първата група ксенофоби. До тях стояха няколко полицаи, но въпреки това си изглеждаше тревожно. Обиколих малко по-далече от тях.

Продължих напред и ето че пристигнах на Моста на влюбените, трябва да е било към 16:30.

Беше горещо.

На моста вече имаше доста хора, но повечето сякаш бяха журналисти – кой с камера, кой с фотоапарат, кой с диктофон. Явно нямаше какво особено да се прави, затова седнах притеснено на кафявия метален парапет, в половината откъм НДК, откъм страната на „Макдоналдс“.

Сега като се замисля, случайно или не, съм бил седнал близо до едно специално място на парапета. Когато се опознавахме преди 3-4 години с приятеля ми, той ми беше пратил няколко снимки. Една от тях – тази, която най-много ми харесваше, беше на този парапет. Приятелят ми лежеше на него по гръб, с присвити в коленете крака. Главата му лежеше на по-ниско от краката. Фотографът сякаш беше седнал върху парапета малко по-надолу, откъм главата му. На преден план, „с главата надолу“ грееше лицето на приятеля ми – усмихнато, неповторимо лъчезарно, адски обезоръжаващо, жизнено и дяволито. Тогава често гледах тази снимка. Веднъж – пак по онова време – нарочно потърсих по парапета надписите и белезите от снимката, за да разбера къде точно е лежал, като са го снимали. И ми беше много приятно, че го бях открил... Дори малко поседях до онова място. Беше топла вечер, в която други влюбени се целуваха на същия този мост. И пак на този мост, няколко месеца по-късно, седяхме с него, едва смеейки да докосваме незабележимо и скрито ръцете си. 1-2 пъти се случи някое момче да забележи, тогава ни подвикваше „аве, вие гейове ли сте, а!“ – но ние не отговаряхме, мълчахме си, говорехме си, гледахме залеза, а те се смееха с гаджетата си и – слава Богу – отминаваха, а момичетата им наливаха акъл в главите... Да, това е Моста на влюбените.

Но да си дойдем на думата.

Около мен чувах всякакви неща. Имаше млади момчета от различни възрасти, но включително деца на по 13-14 години, които си говореха помежду си неща от типа „бах ги педалите“, „ще ги претрепем, мамка им“, „ще ги овършея“, „ще ги накарам да ми лапат кура и да ми бият чекии“. Интересен отличителен белег – доста от тях пиеха бира, държаха бутилките с пресилен „мъжкарско-гаменски“ захват на ръката. Захват, който някак много ми напомня на широката, забавна, леко пресилено тежкарска походка тип „наакан съм“.

Седях на парапета, оглеждах се и чаках.

По едно време настъпи раздвижване и един куп журналисти дойдоха в близост край мен и насочиха обективите си надолу – гледаха какво става под моста. Там изглежда полицаите бяха прибрали някакви хора в микробус и ги отвеждаха. Някой зад мен каза, че операторът, който снима долу е от Нова ТВ. В сутрешния блок понеделник след парада даваха репортажа за това. Репортерът отбеляза, че повечето от въоръжените изглеждали пияни. На капака на полицейския микробус се виждат отнети боксове, а на въпроса на репортера Христо Калоферов дали всеки ден ходят въоръжени така, заловеният казва:
– Това на оръжие ли ти прилича?

По някое време при мен дойде симпатична жена с диктофон в ръка и ме помоли да споделя отношението си към парада. Почти не вдигнах очи да я погледна и изобщо не отговорих на подканите й. Тя изрази разочарование, че „нямам доверие“. Дори изтърси:
– Няма нищо срамно...

Вътрешно се опулих на нелепостта на тези фрази, но ми беше ясно – човек на нейно място всъщност няма откъде да долови какво се случва в мен. Ами че аз прекрасно знам, че няма нищо срамно. И много бих имал за казване, ако не бях в това състояние. Просто в мен бяха страховете ми, с които се борех, нуждата да пазя самообладание, както и да не предизвикам околните ксенофоби да ме набележат.

Мисля, че дори не казах „не“, просто кимнах неколкократно отрицателно и не я поглеждах в очите. Тя най-после сякаш се отказа.

Видях едно момче, с което преди две години се бяхме запознали на екскурзионно летуване. Гледах го внимателно и настоятелно с идеята да ме забележи, но той в първия момент сякаш не ме видя. След това дойде, поздравихме се, разменихме няколко думи, каза че е дошъл със свои приятели. Беше ми приятно да усещам нишката на познанството помежду ни и предполагах, че журналистите също я усещат. И наистина, друга журналистка се опита да му задава въпроси, но той се преструваше че не разбира български и не им каза почти нищо. После си казахме чао и той отиде при приятелите си.

И ето че се появи един приятел – Юли, когото не бях виждал от много време. Той си се движеше съвсем спокойно и уверено с чаша кафе в ръка (аз стисках бутилка вода), седна до мен, почнахме да си говорим. Беше ми приятно да го видя, още повече по такъв повод. Постояхме малко на парапета, после се разходихме по-нагоре по моста. Там Петер Мьовс и друг човек от Спортен клуб „Тангра“ бяха опънали свой лозунг, около тях се тълпяха журналисти с камери и апарати.

Тук-таме се случваше някой да се опитва да провокира момчетата с въпроси от типа „ти гей ли си, бе!“ или с леко бутане, но наблизо винаги се оказваха полицаи, които започваха да ги проверяват и да ги отвеждат настрани.

Стана ми нервно от тия неща и от обективите и казах на Юли, че се връщам пак долу на същото място. Той кимна и остана там, но след малко дойде при мен. Продължихме да си говорим и да чакаме.

Някъде по това време ми звънна друг приятел – Лъчо. Оказа се, че е на 20-30 метра от нас и малко след това ни намери. Той се беше въоръжил с фотоапарат, постоя малко с нас, но току търчеше да снима наляво и надясно, направо конкурираше журналистите.

По едно време край нас мина и единственият травестит в това събитие.
Единственият, но в замяна на това после излезе във всички медии. Предполагам – понеже иначе нямаше какво толкова екстравагантно да покажат. Обзалагам се, че изглеждахме твърде „нормално“ за неадекватните им очаквания им и трябваше да компенсират с показа на този травестит.
После гледах клиповете и снимките му. Въпреки че мнозина му се подиграваха – включително и много гейове, аз все пак му се кефя. Защото се показа без страх. Може мотивацията му („да се покажа и аз“) да звучи смешно някому, но го поздравявам за смелостта и откритостта му. Въпреки че звучат повърхностно думите му, и без значение дали реално са били, с тях може донякъде да се опише (алегорично и осакатено) и моята собствена мотивация, която посочих по-горе.

Към момента, към който този травестит стигна до края на моста, някъде в района около него гръмна първата бомбичка – първо се чу пронизителен звук от тънките към по-ниските честоти, което завърши с гърмеж. Юли мъдро отбеляза видимото съвпадение на двете събития. После от новините видях, че бомбичката е хвърлена от 14 годишно момче. Като гледах репортажите, тя гърми точно в момента, в който травеститът разговаря увлечено с журналист и поради това доста разбираемо – и много забавно – се стряска насред думите си.

Всъщност един мой приятел е наглед доста женствен и живее в не особено голям град. Аз искрено му се възхищавам. От собствените си впечатления и от нещата, които ми е разказвал съдя, че начинът му на живот изисква огромно мъжество – да бъде какъвто се харесва, какъвто е, сред хората там. Обзалагам се, че нещата, пред които е изправен, биха смазали психоснагата на мнозина хетеросексуални мачовци, ако би им се наложило да живеят под аналогично напрежение.

Застанали с Юли по-нагоре по моста, гледахме как се разнася синкавият дим от бомбичката. Хрумна ми – какво ли още има тепърва да става?

От време на време все така се случваше някой ксенофоб да се опита да провокира хората, но нито веднъж нямаха късмета да получат отговор. Вместо това бързо-бързо до него изникваха полицаи и го отвеждаха.

Имаше също два образа, които после видях и на журналистическите снимки. И двамата държаха по бутилка бира, бяха с тъмни очила. Мнозина бяха с такива всъщност – явно не само аз се боях да не бъда разпознат. И сякаш стояха някак притеснено и на тръни. Говореха си някакви странни неща сякаш, но не предизвикваха никого. Нека ги наречем Руле и Филе, с намигване към Карлсон, който живее на покрива.

Прайдът

Малко след това откъм НДК се зададе групата от Джемини. Бавно и полека тя стигна до моста и спря горе-долу пред мен. Разгънаха голямото знаме с дъгата, символ на световното гей движение. Всъщност парадът нарочно се организираше на 28 юни – годишнина отпреди десетилетия, когато в Ню Йорк възникват бунтове след акция на полицията в тамошното гей заведение „Стоунуол ин“. По онова време хомосексуалните отношения се преследвали от закона. Затова и такива паради се организираха в доста държави на същия ден.
Хората на Джемини разгънаха и развяха символично знамето. Отстрани опънаха вертикални ленти, така че лентите и знамето заедно образуваха нещо като убежище, което по замисъл се предполагаше да даде анонимност на желаещите. Представих си как се шмугвам вътре и се разхилих на ум. По-добре да си ходя на открито.

В същото време две момчета започнаха да разгъват голямо черно парче плат, на което пишеше „Солидарни срещу хомофобията и расизма“. По-късно разбрах, че това са представители на анархистите. Всъщност аз съвсем наскоро научих, че анархистите подкрепят разнообразието, в това число по отношение на сексуалната ориентация, и ми се издигнаха в очите. Преди това ги свързвах общо взето само с призивите да не си плащаме билетчетата в градския транспорт, за което съжалявам :-).

Журналистите поснимаха знамето и плакатите, после момчетата си сгънаха черния плат и малко след това групата потегли. Нямахме представа накъде.

Идеята, че може да ни поведат към Южния парк, ми се виждаше безумна. От всичките идеи на Бойко Борисов, тази ми се виждаше най-идиотската – първо от гледна точка на идеята на прайда (да бъде по улиците на града), и второ от гледна точка на сигурността. Особено съчетанието от втората точка и генерала... Слава Богу обаче, насочиха ни по „Евлоги Георгиев“. Когато вече бях долу и поемах по булеварда, отгоре се заразнесоха викове:
– Умрете!
– Педераси мръсни гадни!
– Ууууу!
– Мамка ви!

1-2 лесбийки се опитаха да реагират нахъсано и да им показват среден пръст, но други ги успокоиха да не отвръщат.

Освен това продължаваше да ми бъде доста напрегнато и много се радвам, че Юли винаги беше край мен, посрещаше погледа ми и ме окуражаваше отначало докрай. Същото правеше и Лъчо, макар че търчеше по адреналина си да снима като откачен, което също ме кефеше.

Сега като замислям, си спомням как преди 2-3 години с приятеля ми ходехме пак по „Евлоги Георгиев“, пак в началото му, от същото това кръстовище, само че от другата страна на канала. Тъкмо бяхме излезли от едни тъмни улички, в които имаше няколко мига, в които се държахме за ръка. Оказа се, че двама скинари са ни видели и са ни проследили. Приятелят ми ги беше усетил, но аз не вярвах че може нещо да стане. Както си вървяхме нападнаха ни в гръб. Този път ги усетих аз, но точно в последния момент – всъщност в първия момент на атаката. Тогава успях да се отместя леко встрани, донякъде да издърпам и приятеля си. Удариха първо него по главата – той им се падаше повече в гръб и е физически по-слаб от мен. Тогава приятелят ми изобщо не успя да реагира – като на забавен кадър гледах как ръстът му покръхва, как онзи го удря втори път, докато аз се опитвам да го измъкна от обсега им. Докато успеем да се откъснем, успяха да ударят главите ни една в друга. Тогава някак си успях да извикам първи път, макар и слабо, но с всеки следващ дъх крещях всеки път по-силно; уплахата ми се превърна в гняв – спокоен, неспирен и широк; те вече започваха да се плашат, въпреки че не можехме да им отговорим физически. Така и никой не дойде на виковете ни за помощ, но те избягаха. Първо се отказа нападателят на приятеля ми. „Моят“ пък известно време ме гледаше уж страховито, но поне на такава очна страховитост мисля че и аз успях да го докарам, че и го задминах, защото всъщност вече започнах да пристъпвам заплашително към него – просто ей така, не съвсем съзнателно. Тогава той се дообърна и избяга. Приятелят ми дълго след това се боеше да ми подаде ръка извън защитата на дома. Отвратително.

Но ето, че днес близо това място минаваше нашият прайд – тъкмо вече бяхме поели по „Евлоги Георгиев“.

Усещах съвсем ясно, че се опитвам да вървя по-бързо и да се присламча към местата, където хората са повече, да се крия от камерите и апаратите, да съм по-далече от границите на опасността. Оглеждах се и за Филе и Руле – тогава ми се струваха заплаха. Може би трябваше да се сетя, че като шпиони, надали изобщо ще се опитат да посегнат на когото и да било от колоната. Съвсем ясно осъзнавах и постоянното си напрежение, стараех се да го гледам отстрани и да бъда над него. Юли пък през цялото време обаче си вървеше спокойно, без да му пука, а Лъчо все така си търчеше да снима и отвреме навреме идваше да каже здрасти.

Филе и Руле отвреме-навреме говореха с някого по телефона и му обясняваха накъде сме тръгнали, докъде сме стигнали, откъде минаваме. По едно време се замислих че трябва да пошушна на полицаите за тях, но преди да се наканя, полицаите и без мен взеха да ги натирват и да им се карат. Въпреки че не ги изгониха от колоната, държаха ги под око. Особено на една от снимките, които видях по-късно в нета, са ги хванали и двамата на кадро – точно мязат на крадци, които Пипи е сгащила натясно.

Както вървяхме в посока към стадион „Васил Левски“, отляво е тротоарът, а отвъд него – парк. Малко преди да подминем парка, настъпи лека суматоха. Озърнах се да видя какъв е източникът й. Погледнах към парка. През него тичаха тълпа гологави ксенофоби – като отвързани. Между тях и нас нямаше абсолютно нищо. Беше почти сюрреалистично, хем не ми се искаше да повярвам, хем го виждах, че се случва. Нещо в мен тихо произнесе – и какво толкова, дори и да дойдат? Но ето че отново изникнаха полицаи и ги отрязоха. Продължихме си напред.

Някъде там или малко след това ми се стори, че чувам някакъв странен звук. Обърнах се в негова посока. Нещо димящо пристигаше откъм парка по асфалта и се спря на метър-два от крака ми. Пускаше същия синкав дим като на първата бомбичка. Които бяхме отпред, се отдалечихме напред, тези зад бомбичката се дръпнаха назад; тя запищя по същия заплашителен начин; вече бяхме на 5-6 метра, когато гръмна; усетих как въздухът около краката ми се размърдва в два тласъка от ударната вълна, а звукът отеква в цялото тяло, слава богу без да стори нищо страшно.

Сетих се как преди 1-2 години в двора на НИМ на един фолклорен фестивал нещо бяха объркали фойерверките и част от тях паднаха сред хората, включително чуждестранни гости. За съжаление тогава беше навалица и някои от фойерверките избухнаха в краката ни, та тогава си имаше пострадали, макар не сериозно. Но ударната вълна беше доста подобна. Тук, слава Богу, всички успяхме да се отдалечим навреме.

Продължихме. Малко по-надолу изведнъж забелязах, че на 20-30 метра отпред се кълби черен дим. Оказа се коктейл „Молотов“.

Понеже изглежда, че доста хора не знаят какво е – съд, обикновено бутилка, пълен с лесно запалима течност, с фитил. Палиш фитила, хвърляш, съдът се счупва, течността се разплисква и пламва. Ако се разлее върху човек, течността попива в дрехите му и не може да се отърве от огъня...

Този обаче се разбил (слава Богу!) на асфалта. Изчакахме го да догори и продължихме напред. Спомням си как момчето пред мен беше по джапанки и цопна малко в останките от хлъзгавата течност, та после си влачеше краката, за да я изстърже.

Освен всичко друго все си мислех, че някой може да изскочи от канала, но това май така и не се случи. Изскочи някакъв от другата между сградите, но полицаите веднага го повалиха, после го видях и него по новините.

Когато стигнахме до кръстовището с трамвайната линия, очаквах да завием наляво към Попа, но продължихме още надолу. Този участък май беше по-спокоен. Чак на завоя до шилеровата мисъл „Човек е човек само когато играе“, възникна някакво притеснение, че много се разтягаме и разкъсваме, там пак се появиха някакви ксенофоби, но полицията се грижеше за тях. Пак там имаше струпване и на камери, които гледах да избегна. Една девойка напомни на една журналистка да не снима хора, които желаят да запазят анонимност. След това завихме в малката уличка към Червената къща, където беше крайният пункт.

Там на тротоарите полицията отново приклещи двама гологлави образи, които после също видях по ТВ.
Ама верно тия полицаи ми приличаха на някакви имунни тела, които обезвреждат микробите...
До Юли се лепна някаква журналистка и аз се дръпнах от тях. После той ми разказа как дамата от „Канал франс ентернасионал“ го попитала какво мисли за мнението на БПЦ по повод гей парада, на което той отвърнал, че не се притеснявал, понеже Църквата била по-гей и от нас. Хех :-) Мда, наистина се носят такива слухове (и не само) за битието в някои манастири. На мен обаче повече ми харесва един друг отговор от момиче на име Петя. Прочетох го в girlsgonewise.wordpress.com: „най-сетне Синода заема позиция за нещо, за втори път, след като осъди Хари Потър като дяволско творение“.

И тъй, стигнахме дотук – точката, за която имах най-много предварителни притеснения. Понеже Червената къща е в малки улички, лесно е ксенофобите да завардят изходите им. Ние с Юли обаче спокойно си продължихме напред, отвъд крайната точка – там имаше полицаи и нямаше никакви струпвания, така че без никакви проблеми си излязохме от района. По пътя към Попа ми звънна Лъчо и ние го изчакахме да дойде при нас.

Решихме тримата да идем на кафе и поехме от Попа по „Васил Левски“ към „Баба Яга“ в парка срещу сградата на ДАМС. По пътя минахме покрай един изход от опасния район, където се бяха струпали двайсетина гологлави ксенофоби, повечето с тъмни очила.

Пратих СМС на най-близките си приятели, че съм оцелял. Особено най-близкият от тях изобщо не знаеше, че съм отишъл, той следял новините и като видял СМСа се сащисал, че съм минал през всички тия ужасии, за които чел през цялото време. Поскара ми се, но беше и много радостен.
После ми звънна друг приятел... Който ми каза, че негови приятели още са в района на Червената къща и се чудят как да излязат, заради обсадата на изходите. После му звъннах и той ме успокои, че все пак са намерили начин. Едни са излезли с таксита, други на групи и така успели да се разотидат без инциденти, слава Богу.

(Добавка: Оказва се обаче, че все пак не всички са се отървали.)

В подлеза пред ДАМС купих подарък за рожден ден, на който бяхме поканени двамата със Лъчо. Юли не беше поканен, ние му предложихме все пак да дойде, но той не се нави. Избрах подарък, след това Лъчо отиде да си вземе минерална вода, а ние с Юли застанахме до някакво магазинче. Изведнъж до мен изникна жена с възпитан глас „Добър ден, мога ли да ви помогна“, а аз подскочих до тавана да не би да ми навре под носа микрофон и камера. Е, оказа се само продавачката на магазина.

Седнахме в „Баба Яга“, и тъкмо в момента, в който придърпвам стола, какво да видя – чаровната дама, която се опитваше да ме разпитва на Моста на влюбените. Тя също ме разпозна, аз й махнах:
– Ето сега вече можете да ме питате.

Тя сякаш се зарадва, дойде на нашата маса, зададе ни разни въпроси. В понеделник слушахме предаването й. Дамата се оказа Цвета Николова от Българското национално радио. Разбира се, в предаването не е включила всичко, казано от нас. Харесва ми как е подбрала казаното от мен и от Юли, но думите на Лъчо са премонтирани по твърде осакатяващ начин и от тях липсват съществените неща.

На купона по случай рождения ден изгледахме по различни канали всички централни новини, които успяхме да хванем. По време на чакането се наложи да се задържим доста и на предаването „Вижте кой“ по Канал 1 преди новините им; там участваше Елия. И отново – никакви поканени експерти, а в дискусията вместо това се изказваха представители на... религиозни организации. Предлагам следващия път направо да поканят президента на Иран, ще бъде не по-малко конструктивно.

После се веселихме, излязохме да потанцуваме в заведение...

Но все още като се виждаме с приятелите си, разговаряме за всичките събития отново и отново и още дълго ще има да говорим, докато се успокоим.

Ако можем.

Защото Аксиния от Джемини продължава да получава заплахи за живота си по телефона и да понася огромна агресия върху себе си.
Защото Добри премина през огромно напрежение и вложи много от себе си, за да се случи всичко това по един от възможно най-положителните сценарии предвид обстоятелствата.
Защото много хора вложиха себе си в обсъждане, критикуване, отстояване...
Защото ксеонофобите сега пък щяли да правят Шиндлерови списъци на гейовете „за борба с хомосексуализма“.
И какво ли още няма да измислят.
Но ние ще сме тук!
Освен тези, на които по някое време им писне от глупости и в умората от агресията срещу тях отидат да отдават силите и енергията си на друга страна и друг народ, които ще ги ценят много повече – и уменията, и таланта, и енергията, и правата им, и свободите им...

И аз сега се чувствам малко по-смел и по-отстоял се от преди.
Което в същност една от целите на прайда – да даде подкрепа, надежда и смелост на ония, които изпитват трудност да я постигнат.
Дори и на тези, които на самите себе си им е трудно да признаят, че са хомосексуални и умират в затвора на самотата си.

Надявам се някой ден да няма защо да се крия от камерите.
И да не е нужно полицията да охранява парада.
И ако има парад изобщо, той да е за хилеж и веселие, а не отстояване на нарушени или заплашени права.